по повод Дарси, обикаляща космоса

Защо кучетата живеят толкова кратко?

част от книгата на Илия Бешков "Аз ще бъда далече"
"... По-добре познавахме участъците и затворите, отколкото домовете си, а в църквата се събирахме полуопечалени, полупияни, когато трябваше да погребем някого. Религиозната церемония и опелото не ни харесваха- ние бяхме уверени, че пеем по-хубаво: мъртвецът- наш, а песента- чужда. Това ни оскърбяваше! В погледите на опечалените роднини, отправени към нас, личеше укор и обвинение. Колкото и да се чувствахме невинни, предпочитахме да сме вън из двора, където можеше да се пуши. Пък и не знаехме как да се държим в църква... Безстрастието и гордото пренебрежение на свещениците, както и мълчаливият упрек на опечалените навярно са ме засегнали доста дълбоко, за да им отплатя по-късно в много рисунки и карикатури...."

".. Смъртта е такова нещо, че човек не знае откъде да я погледне. Погледната извън предполагаемия й дълбок, тайнствен смисъл, тя е грозна, неприлична и досадна- особено ако нямаш задължението на гробарите и на тия похватни жени които подреждат с усърдие и удоволствие мъртвеца.

 Но мъртвецът е същият човек когото си обичал. Та това е непоносимо! Значи ти си обичал предварително един мъртвец. За кого са сълзите- не знаеш. А те трябва да потекат от очите ти, защото не можеш да го гледаш весело- причини за веселие също нямаш- нито можеш да го гледаш безразлично защото събитието не е от най-незначителните. Решаваш да не го гледаш толкова повече че и той не те гледа. Но той за това е изложен. Той пръв се е отрекъл от тее и е отнел всяка възможност да му помогнеш и виновността естествено пада изцяло върху него и неговото странно поведение. Но как можеш да пазиш почтността на своя ум като обвиняваш един мъртвец. Ти трябва да заплачеш, за да изразиш виновността като своя. Но всъщност ти нямаш никаква вина. Но ти наистина обичаш тоя човек! Докосваш устни и пръсти до него, но предвечният и неизповедим хлад на това ничие тяло те отхвърля като стоманена преграда. Напразно притискаш сърцето си и молиш мъртвия. Само околните, които са по-малко безсърдечни оот него, като гледат твоето безсилие- плачат. Така всички живи плачат около мъртвия за себе си. И като не могат да изяснят с думи неизяснимото, изричат празни думи, с които оправдават и поддържат своя плач. Но пристигат нови хора. някои се втурват с по-буйно разразена скръб, надмогват общия плач, като внасят смущение у скърбящите- дори изобличение. Други подгонени, дълго се суетят- смутени и засрамени от липса на сълзи.

Но през отворения прозорец долита песента на дете и плачът става безсмислен, дори смешен. Децата могат да слеят в един блажен миг радостта и скръбта без страх от укор. Невинността ги освобождава от греха и от смъртта. Анас мъртвият е приковал към сее си- да търсим живота в него, да търсим живота си в нашите мъртви тела. И плачем че не го намираме. Мъртвият от който е отлетяло словото, е умъртвил всички ни, и ние вече не ще оживеем ез словото, защото и да са топли телата ни онемеличт мъртвец е в нас. Без неговото възкресение ние не ще оживеем. Смъртта на един е смърт за всички и възкръсналият е възкресение за всички.

Коста лежи в износения кафяж костюм, с прибрани крака и кръстосани ръце- така, както никога не би легнал. При това на маса! Такава лоша и неприлична шега той не би направил ако беше наистина той. И с такова ледено изражение и толкова продължително време! Явно, това не е Коста. Коста е умрял!

 Но никой от нас не е умирал и ние не знамем какво значи тая дума Как ще установим състоянието на един човек без неговото съгласие. Това че той не отговаря и мълчи, е повече от доказателство, че не е той, отколкото някакъв знак на съгласие. Не е ли по-добре да избягаме? та нима е по-естествено да протягаме ръце към такава безжизненост, каквато няма в цялата вселена?

 Ето аз надниквам в тач безжизненост - в нея няма нищо! Значи това безжизнено тяло е гробът на Коста, в който той е бил погребан цял живот до тоя ден И тоя гроб за първи път е празен, и Коста за пръв път- излязъл от него! Но немощните ридания заглушават гласа на тая истина и чудният й блясък тъмнее в сгъстената човешка скръб."
част от книгата на Илия Бешков "Аз ще бъда далече"