Защо толкова
лесно губя увереността в себе си..
Днес помислих „ Парадокс- пролетта дойде, а срещу мен е неясната мъгла. Влез в нея.. Без нищо край теб да е ясно очертано. Сляпа усещам“.
Толкова много обичам Нико. Бяхме седмица на къмпинг. Толкова внимателен и всеотдаен, грижовен. Как ме търпи....? Нико ме разведе из такива прекрасни места в Тускана. Бяхме в Сиена, Флоренция, Сан Джиминяно. Бяхме и на едни горещи извори с минерална вода, Нико ги наричаше „Terme” два дена постояхме ту във врялата вода, ту в ледената вода от реката. Калих се малко. Насъбрах си камъчета. Мажехме се с хума. Срещнах едни хора, италианци, които четяха Дънов и си планираха пътуване из България, искаха да се присъеднят към танцуването на дъновистите на Рила. Казаха, че всяка сутрин пеят и танцуват. Всички малки селца които посетихме с Нико бяха толкова невероятни и красиви.... Не можех да повярвам, че хората живеят в такъв уют и спокоиствие. Такава красота.. Не знам как да я опиша. Имам за щастие снимки, които пак не могат да съдържат, това което аз видях и преживях.
На една хартиика, от една прохладна вечер, съм си записала
„ Миг прекрасен
Доброжелатели
простор с мирис на цветя
Планини и италиански каменни стени.
До мен – нежността, добротата, чистотата. Едно прасенце за мига прекрасен живее.“
Сега съм и много притеснена затова, че нямам пари... Толкова много искам да си намеря работа............. Но ми е толкова неясно какво да правя. Имам СиВи, но какво от това?
Все от някъде трябва да започна.
След разболяването ми (хванах гъбички „кандида“, в новата квартира „Пиратският ми кораб“) раздадох толкова пари за изследвания и лекарства- повече от 100 евро. През приключението ми с Нико, похарчих около 180евро, въпреки, че той плащаше почти всичко. Тук е много скъпо и майка и татко едвам смогват с моите разноски. Единственият начин е да си търся упорито работа!
В академията.. откакто Ди Рако ми отвлече една от картините и я скри някъде сме говорили 3 пъти, но все още не го питам къде се намира и не му заявявам, че ги искам. Днес му представих голямото си платно, също последните си скици на сънищата ми. Разбира се, той не е човекът, който може да ми помогне за тях... Започнах един сън в пространството на разпъната хартия с темпера. Междувременно си подготвям туткала, утре ще си намажа платната и започвам най-после на платно с маслоо... Иска ми се да си развия идеята със съня.
Иска ми се да рисувам също в/у много малки формати, които ще си гепя от академията, има много изоставени грундирани кадастрони...
Какво ме вълнува? Вълнува ме енергията, космосът, вселената, човекът, животът, играта.
Но толкова лесно пренебрегвам себе си и собствените си усещания. Започвам да се захласвам по чуждата гениалност и това ме обърква.
С италианския ми е толкова неописуемо трудно. Англииският може да ми се лее гладко. Но се побърквам, че не мога да говоря италиански свободно. А се старая.. редовно уча.......... и се упражнявам. Търпението ми се изчерпва... Но после пак се напълва- друг избор и утеха нямам.
Трябва да призная.. влюбена съм в себе си...
Днес помислих „ Парадокс- пролетта дойде, а срещу мен е неясната мъгла. Влез в нея.. Без нищо край теб да е ясно очертано. Сляпа усещам“.
Толкова много обичам Нико. Бяхме седмица на къмпинг. Толкова внимателен и всеотдаен, грижовен. Как ме търпи....? Нико ме разведе из такива прекрасни места в Тускана. Бяхме в Сиена, Флоренция, Сан Джиминяно. Бяхме и на едни горещи извори с минерална вода, Нико ги наричаше „Terme” два дена постояхме ту във врялата вода, ту в ледената вода от реката. Калих се малко. Насъбрах си камъчета. Мажехме се с хума. Срещнах едни хора, италианци, които четяха Дънов и си планираха пътуване из България, искаха да се присъеднят към танцуването на дъновистите на Рила. Казаха, че всяка сутрин пеят и танцуват. Всички малки селца които посетихме с Нико бяха толкова невероятни и красиви.... Не можех да повярвам, че хората живеят в такъв уют и спокоиствие. Такава красота.. Не знам как да я опиша. Имам за щастие снимки, които пак не могат да съдържат, това което аз видях и преживях.
На една хартиика, от една прохладна вечер, съм си записала
„ Миг прекрасен
Доброжелатели
простор с мирис на цветя
Планини и италиански каменни стени.
До мен – нежността, добротата, чистотата. Едно прасенце за мига прекрасен живее.“
Сега съм и много притеснена затова, че нямам пари... Толкова много искам да си намеря работа............. Но ми е толкова неясно какво да правя. Имам СиВи, но какво от това?
Все от някъде трябва да започна.
След разболяването ми (хванах гъбички „кандида“, в новата квартира „Пиратският ми кораб“) раздадох толкова пари за изследвания и лекарства- повече от 100 евро. През приключението ми с Нико, похарчих около 180евро, въпреки, че той плащаше почти всичко. Тук е много скъпо и майка и татко едвам смогват с моите разноски. Единственият начин е да си търся упорито работа!
В академията.. откакто Ди Рако ми отвлече една от картините и я скри някъде сме говорили 3 пъти, но все още не го питам къде се намира и не му заявявам, че ги искам. Днес му представих голямото си платно, също последните си скици на сънищата ми. Разбира се, той не е човекът, който може да ми помогне за тях... Започнах един сън в пространството на разпъната хартия с темпера. Междувременно си подготвям туткала, утре ще си намажа платната и започвам най-после на платно с маслоо... Иска ми се да си развия идеята със съня.
Иска ми се да рисувам също в/у много малки формати, които ще си гепя от академията, има много изоставени грундирани кадастрони...
Какво ме вълнува? Вълнува ме енергията, космосът, вселената, човекът, животът, играта.
Но толкова лесно пренебрегвам себе си и собствените си усещания. Започвам да се захласвам по чуждата гениалност и това ме обърква.
С италианския ми е толкова неописуемо трудно. Англииският може да ми се лее гладко. Но се побърквам, че не мога да говоря италиански свободно. А се старая.. редовно уча.......... и се упражнявам. Търпението ми се изчерпва... Но после пак се напълва- друг избор и утеха нямам.
Трябва да призная.. влюбена съм в себе си...
