Снощният сън

Имаше едно малко момченце, което много обичах да срещам. В последствие научих къде живее и разбрах, че е единствено дете, което живее с младата си майка и богатият си стар баща. Майката не обичаше бащата, отвращаваше се от него, а той беше нещастен, наскърбен, самотен и приел скуката на живота си.. Имаше всичко, а нямаше нищо от това всичко. Майката беше млада, много красива, с обиден поглед, сякаш й дължиш нещо. Обичаше сина си много, най-нежното създание което обичаше истински. Малкото момченце, също безкрайно красиво, с много красиви очи - тъмно зелени, пъстри, скрити често в тъмнина, недеоверчив, но всъщност роматично и свежо своенравно, изстрадало, рано е трябвало да се оправя с изгубените си родители и самотния си свят. Обичаше да пее за кратичко и тогава леко се развеселяваше и усмихваше.. Не знаеше френски, но много му харесваше песента Joe le taxi на Vanessa Paradis.. Тази песен много го допълваше.. и описваше. Бях влюбена в това дете. Обичах го сигурно колкото майка му. Исках да съм край него и да го виждам. Детето беше мълчаливо, защото преценяше и възприемаше света достойно, разпознаваше кое е истинско. Знаеше също, че не може да променя хората. Знаеше, че няма как да се намеси в света им. Можеше само да живее истински своя живот, нищо друго не можеше да задържи.. не можеше И НЕ ИСКАШЕ, нямаше тази нужда. Спомням си, че му гледах очите, в които много красиво влизаха слънчевите лъчи. Беше лято и въздухът беше свеж и чист, умовете ни също. Беше дете от което можеш да научиш много за света.
 Исках да му кажа, че му се възхищавам и го направих, но се почувствах глупаво. Той не реагира никак на това, което му казвам. Причината е, че нямаше нужда да го казвам, трябваше да го живея, вместо да го заявявам. Той не му обърна внимание, но го чу.